Бележки за забравяне

‌„Клоуните са тъжни по трудова характеристика. Иван Кулеков е най-характерният. Гледа със скръб света и човека, ала не ги съди. Защото ги е разбрал. Горчат му такива, каквито са, но не е ни носталгик, ни утопист. Не гради проекти. Само плаче от болка за другите. Оттам извират и неговото „смешно“, и неговото „парадоксално“. Някога писа: „В детската градина играхме на война; завърнах се вкъщи ранен, изтощен и брадясал“. И всяка сутрин влиза във все тази война. Няма как, Иван ще си тръгне от тук преди да порасне. Защото предпочита да умре, но да не се предаде на смъртта. Той е обективен, естествен и свръх-човешки добър. Затова го разпознават като абсурдист. Погледнеш ли трезво, виждаш очевидното: той просто не е от този свят.“

Георги Каприев

Роден съм на 28 април 1951г. в с. Хирево. Селото го няма на картата на България по същата причина, поради която България я няма на картата на света – комплекс за малоценност. Затова и целият ми живот преминава в опити за преодоляване на този комплекс: на 16 години публикувах първата си карикатура, завърших българска филология и философия в Софийския университет, говорих 16 години по националното радио, още 17 години се показвах по телевизията, публикувах 6 сатирични книги в България, 2 – в Италия, 1-а в Унгария, превеждаха ме на всички европейски езици (сборникът източноевропейска проза DESCRIPTION OF A STRUGGLE  беше издаден в Англия и САЩ), написах 10 сценария за анимационни филми (един от тях – „Неделя“ (реж. А. Кулев и Н. Тодоров) е в колекцията на Музея за модерно изкуство – Ню Йорк), направих 2 фотоизложби, снимах видеорепортажи от Китайската стена и с. Вълчи дол, покланях се на театрални премиери в Народния, Сатиричния и Младежкия театри, бях кандидат за президент на Република България…

И в резултат на всичко това комплексът ми за малоценност стана още по-голям. Затова където и да ме потърсите – в литературата, театъра, телевизията, в България или в чужбина – мене ме няма.

Иван Кулеков