Колимски разкази

Изпит, бледен, самотен, залитащ и падащ под пристъпите на болестта на Мениер по Московските улици - такъв е Варлам Шаламов приживе, докато пише година след година своите „Колимски разкази" - без надежда някога да бъдат публикувани. Зад гърба му са седемнадесет години каторга - от първата присъда още като юноша, дадена по ирония на съдбата за разпространение на писмото на Ленин до първия Сталинов конгрес на КПСС; през обвинението в троцкизъм, дамгата на прословутия 58 член, тягостната съдба на „буквеник" - който според инструкциите на сталинистката месомелачка трябва да бъде мачкан - и на когото може да се дава само най-тежката работа; през серията „вътрешни присъди" налагани конвейрно на всички, доживели до сроковете си за освобождаване; през безправието на уж освободените, които обаче са закрепостени отново в далечния Сибир - без право да се върнат „на континента".

Животът му е прикотвен в Колима - първо като лагерно битие, а сетне като трескаво записване на преживяното - най-свирепото и безжалостно споделяне на лагерния опит, известно досега в руската, а и в световната литература. Написва своите стихове в „Колимски тетрадки", и своите разкази -най-потресаващия обвинителен акт срещу комунистическия геноцид - в „Колимски разкази". И умира. В приют за нервноболни, изтерзан и забравен от всички - тъкмо във времето, в което грохва и империята на злото, комунистическото проклятие, тегнало седем десетилетия над Русия - през целия му съзнателен живот.

Разказите за съветските концлагери имат вече дълга и сериозна традиция, имат и своите върхове - написаното от Александър Солженицин и Варлам Шаламов. Няма как да бъде избегнато сравнението помежду им, когато става дума за единия или за другия - най-малкото защото различията са повече от подобията, защото става дума за различен подход към преживяното, за различно осмисляне и различна естетика, защото едва паралелният прочит на създаденото от тях дава представа за ада, в който милиони невинни люде изгубиха живота си.