До Луната за Шишарки

    Пасторът се приближи и натисна звънеца - необмислена постъпка, за която щеше да съжалява. Трябваше да почука!

    Анктракт, тишина и... някъде в постройката се зароди нискочестотно бучене - несигурно и срамежливо. Помота се из далечните краища, надникна в пролуките, обходи де що помещение имаше, изобщо набра опит и самочувствие и тогава му отпусна края - започна да се гърчи, да модулира и да се усилва. Приближаваше. Само миг и избухна като „Одата на радостта", но в един модерен, раздрънкано-дисонантно-додекафонично-политематичен вариант, който би накарал Бетовен да се хвърли от Кьолнската катедрала.

    Тази версия може и да галеше слуха на китайския производител, ала не и на духовника. За него тя звучеше злокобно - сякаш Луцифер изпълняваше коледен концерт на литър водка и дамаджана младо вино. Децибелите пък бяха като на корабна сирена. Силата им откърти част от драсканата мазилка, която се стовари връз темето на падрето, причинявайки му леко сътресение и посипвайки раменете му с бял прах. Божият служител заприлича на пърхотясал селски бек, непомирисвал „Head & Shoulders".

    Да ви предупредя: това не е точно литература. Васил Русев се занимава по-скоро с тераформиране. В неговия свят не само на Луната растат борове, но и Земята е много по-весело място, където хора, извънземни, демони и светци рамо до рамо се мъчат да си сглобят мебелите, защото са от ИКЕА. Абе... много е смешно!
    Любен Дилов